Спомняте ли си „Чай парк”? Имаше такава рубрика в това недоизмислено сутрешно предаване, където разни хора спираха пред поставения там микрофон и говореха. Всеки споделяше нещо за три минути и после ред на другия. Разкъсани висящи мисли, смешни в безсилния опит да кажат нещо. По това време мечтаех да стана журналист – да имам достъп до умовете на всички хора и правото да задавам въпроси. Възможност, която днес всички, четящи това имаме – чрез блога.

Блогът е едно пристанище в морето от хипертекст. От него межеш да се насочиш накъдето искаш. Маршрутите са линкове, които те водят към нов текст, към друг блог или друго събитие. Можеш да видиш всичко през очите на другия. Можеш да усетиш как се чувства човек на хиляди километри разстояние и после да се пренесеш на съвсем друго място. Това е далеч по-добро от обикновенната журналистика. Тук няма регулатори, няма работодатели, няма спонсори. Няма цензура. Каквото е казано, е казано. И се намира някъде, където някой може да го прочете. Да напише нещо и той. След това някой друг.  Това, което имаш да кажеш, вече не е ограничено в рамките на три минути, пред малобройна аудитория или по избрана от някой друг тема. То остава в пространството.

Чрез блогът винаги можеш да попиташ въпрос, който никой журналист не задава. Можеш да питаш за всичко, което те интересува и винаги някой ще се намери да ти даде отговор. Понякога дори липсата на отговор е отговор. И няма кой да те обвини, че крадеш чужди въпроси, а най-много, че ги преекспонираш.

Чрез блоговете им можеш да влезеш в съзнанието на фашисти, шовинисти, центристи, можеш да научиш нещо за психологията, археологията или социологията, да четеш поезия или просто да се посмееш над света. Без пари. Защото тук знанието е безплатно и всяко мнение е ценно. И няма значение кой е автора защото всеки читател е автор.